ВАРНЕНСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ
„Черноризец Храбър”
Курсова работа
по: САЩ и Европа след студената война
на тема: Войната в Ирак
Изготвил: Пламена Желева Проверил:....................
Ф.номер: 06131057 /гл.ас.д-р К. Смилков/
Спец.: межд. отношения
1.. Америка за войната в Ирак.
Ситуацията в Ирак продължава да буди безпокойство в САЩ. Неспособността на американската администрация да се справи с безредиците и да задоволи основни битови потребности на местното население започна да предизвиква недоволство не само в Ирак, но и в САЩ. Мнението в Америка е, че Пентагона не е извлякъл поуки от умиротворителните операции по света през последното десетилетие.
Броени дни, след като пристигна в Багдад, новоназначеният шеф на американската временна администрация в Ирак Пол Бремер побърза да оповести, че най-трудното е вече минало и че ситуацията е под контрол. "В по-голямата част от Ирак животът вече се подобрява. Режимът, страхът и репресиите вече ги няма, каза Бремер. Откакто съм пристигнал аз обикалям всеки ден Багдад, където виждам отворени магазини, както и хора, които се връщат към нормалния си живот."
Оптимизмът на Бремер обаче въобще не е споделен от експертите, следящи от Вашингтон ситуацията в страната. Продължаващите трудности, които среща временната администрация при възстановяването на реда и при задоволяването на основните битови потребности на населението в Ирак, ярко контрастират на обещанията, които правителството на Буш даваше преди и по време на войната. Тогава официални представители твърдяха, че разполагат с план за бързо възстановяване на основните нужди и услуги, така че иракчани да могат веднага да почувстват разликата в сравнение с управлението на Саддам Хюсеин.
Администрацията обаче все още отчаяно се опитва да изпълни тези цели. Временно управляващите не успяха в плановете си да наложат бързо ред по улиците, а усилията им за възстановяване на електричеството и водоподаването имат само частични успехи, отбелязва вестникът. Повечето експерти, които говорят пред американската преса или в рамките на различни слушания пред комисиите в Конгреса са на мнение, че Пентагона и администрацията като цяло не е извлякла поуки от негативния опит на умиротворителните операции на Балканите, в Хаити, Сомалия или Афганистан през последните десетина години.
Отскоро представители на администрацията във Вашингтон постепенно започнаха да говорят публично за проблемите в Ирак. Тези проблеми според тях обаче не се дължат на действията или бездействието на местната администрация в Ирак, а на съвсем други фактори. Помощник секретарят по въпросите на отбранителната политика в Пентагона Дъглас Фейт заяви по време на слушания пред комисията по външна политика в Камарата на представителите: "Съществуват хуманитарни проблеми, най-вече в областта на електричеството и доставките на вода, но като цяло ситуацията не е отчайваща, каза Фейт. Войната донесе доста по-малко щети, отколкото мнозина очакваха. Най-сериозните проблеми произтичат от нерадостното състояние на инфраструктурата от преди войната, както и от следвоенните насилия, организирани от членове на Баас или от обикновени престъпни елементи."
Твърденията на Фейт обаче не се споделят от политическите анализатори от неправителствените кръгове. Авторитетният Център за стратегически и международни изследвания е предупреждавал в свой доклад за необходимостта от ясен следвоенен план за действие, благодарение на който да бъде избегнат вакуума в сигурността след края на бойните действия. С конкретни предложения за действие в следвоенния период излезе и Американския институт за мир, но както по всичко личи и те са били игнорирани от администрацията. Тя е по-скоро повлияна от твърденията на заместник-министъра на отбраната Пол Улфовиц, че американските войници ще бъдат посрещнати като освободители в Ирак - т.е. че те няма да имат проблеми в следвоенния период.
Това очевидно не се случва. И това кара дори представители на републиканското мнозинство в Конгреса да признаят, че САЩ, които постигнаха забележителен успех на бойното поле, са застрашени да изгубят мира в Ирак. По този повод конгресменът Кристъфър Шейс наскоро заяви: "Трудните уроци от Босна, Косово, Сомалия, Хаити и Афганистан очевидно не са били взети предвид при изготвянето на военните планове за битката за Багдад".
2. Американските грешки в окупацията на Ирак
Знаем какво се случи след нападението над Ирак и неговото окупиране. Но какви точно са грешките, които Съединените щати допуснаха при окупирането на Ирак.
Американският държавен секретар Кондолиза Райс призна, че Съединените щати са допуснали хиляди тактически грешки като каза: “Знам че допуснахме тактически грешки. Хиляди тактически грешки. Сигурна съм в това”. Полезно е да видим тези грешки:
1. Според Хагската и Женевската конвенции, страните, които участват в окупацията на Ирак – Съединените щати признаха пред ООН, че са страна окупаторка на Ирак чрез изпратеното до Съвета за сигурност писмо, въз основа на което бе издадена резолюция 1453, според която Ирак бе обявен за окупирана страна – са отговорни за сигурността в окупираната от тях страна. Обаче известният британски журналист Робърт Фиск, който е кореспондент на вестник “Индипендънт” в Близкия Изток и който е бил в Ирак по време на окупирането му, пише в издадената през 2005 година негова книга “The Great War for Civilization”, че пред погледите на окупационните сили са били извършени редица актове на насилие без никой от войниците да си направи труда да ги предотврати.
2. По време на навлизането на американската армия в Ирак никой от американската администрация или американското военно командване не говореше за иракския народ. От самото начало започнаха да говорят за шиити и сунити, араби, кюрди, туркмени и т.н., като по този начин поощряваха конфесионалните междуособици в Ирак. Освен това сформираха и времево правителство на етно-конфесионален принцип. Политическият процес в страната продължи да се развива по този модел и както ще видим след малко, Съединените щати жънат плодовете на посетите от самите тях семена. Но до каква степен тяхната политика отговаря на реалното състояние на иракския народ?
Най-напред трябва да се отбележи, че около 80% от иракското население са араби и че 95% от гражданите на страната са мюсюлмани. От получаването на независимостта си през 1920 година и до окупирането му през 2003 година в Ирак не е имало почти никакви конфесионални конфликти за разлика от Ливан или някоя друга страна, в която наистина има конфликти на конфесионална основа. Сред министър-председателите, които са били начело на страната от 1920 до 2003 година (преди окупацията) девет от тях са били араби шиити, а двама – кюрди. От общо осемнадесет началници на иракския генерален щаб за същия период осем са били кюрди, което прави 44% и е значително повече от процента им като част от иракското население – 16.4%. Що се отнася до самата партия “Баас”, то повечето от членовете и са били шиити така както повечето от ръководителите в партията са били шиити независимо от това дали ръководството на партията е разполагало с реална власт или не. Също така 35% от петдесет и петимата души, които бяха обявени за издирвани от окупационните власти са били араби шиити. Следователно водената от окупационните власти политика в Ирак е нещо чуждо за тази страна, което започна с оказването на подкрепа на арабите шиити срещу сунитите, а след това окупационните власти започнаха да подкрепят сунитите срещу шиитите и сега жънат плодовете на посетите от тях семена на раздор.
Полезно е да знаем и какъв е бил броят на кюрдите в Ирак според единственото преброяване в страната извършено на основата на майчините езици през 1957 година, от което можем да заключим за броя на различните малцинства. Самите кюрди се позовават на това преброяване когато става въпрос за броя им в сравнение с останалото иракско население преди революцията от 1958 година. Според него, кюрдите са били 16.4 % от населението на страната. В самия град Киркук, за когото сега кюрдите се опитват да претендират, според това преброяване арабите и туркмените са били мнозинство. Същото се отнася и за региона около Киркук.
Обаче окупационните сили и власти игнорират тези факти и по медиите се предоставя невярна информация без да се дават никакви обяснения на народа по този въпрос.
3. Очевидно е, че въпреки че изминаха няколко години откакто американската армия окупира Ирак, нивото на сигурността в страната постоянно се влошава, влошава се качеството на услугите за предоставяне на електричество и питейна вода, на здравеопазването и т.н. Това се потвърждава от самите иракски власти и американските доклади.
4. Взето бе решение иракската армия да бъде разпусната в качеството и на основно средство за контролиране на спазването на реда и закона в страната и да бъдат уволнени стотици хиляди иракски военнослужещи, което накара мнозина от тях да си търсят правата с оръжие в ръка.
5. След това бе взето решение за изкореняване на “Баас”. Това засегна всички държавни служители на всички нива. Отстранени бяха дори преподавателите в държавните училища. Това доведе до голям недостиг на кадри и негодувание сред населението както и до влошаване на нивото на предоставяните на иракчаните услуги, които и без това бяха в лошо състояние поради наложеното на страната ембарго в продължение на години преди нейното окупиране.
6. Направени бяха множество погрешни сметки. Съединените щати не пресметнаха правилно необходимия им брой войници за удържане на положението в страната след окупирането и. Не беше пресметнато правилно и нивото на съпротива срещу окупационните сили и степента на неприемането им от иракския народ. Не бе дообмислена ролята на Иран в Ирак. Ирак прибързано бе обявен за “образец за демокрацията” в Близкия Изток и пример за демократична промяна в региона, а се превърна в образец за нещо, от което всички в региона и извън него, начело с американците, се страхуват да не се повтори някъде другаде.
III. Поуки и перспективи от войната
Войната в Ирак се превърна в една от най-често обсъжданите теми от областта на международните отношения. Общественото мнение, както в България, така и в чужбина клони в негативна посока, но както е известно, направленията в международната политика съвсем не се определят от настроенията на масите, а от управляващите елити. Разбира се в началото на офанзивата в Ирак елитът, поне в САЩ, си беше осигурил подкрепата на масите, но днес в американското общество отдавна са се появили негативни настроения относно интервенцията в Ирак.
Близкият изток не е размирна зона от вчера. И все пак, вероятно е най-правилно да се твърди, че причините за сегашната война в Ирак трябва да се търсят в периода след Войната в залива от 1991 г. Отношенията между САЩ и Ирак са обтегнати. Липсва еднозначна резолюции от ООН, че Ирак се е съобразил с наложените след последната война ограничения. В американското общество по някаква причина, най-вече заради активната медийна кампания, витае убеждението, че Ирак разработва оръжия за масово унищожение и търси начин да създаде атомна бомба. По времето на управлението на Клинтън в Ирак са въведени специални зони, където иракската армия няма право да действа – зони населени с кюрди и шиити. След атаките от 11 септември 2001, американското правителство обявява война срещу световния тероризъм и представя списък на държави, криещи или помагащи на терористи според САЩ. В списъка са включени Ирак, Иран, Северна Корея и Сирия. Виждайки, че имат известна подкрепа в световен план САЩ започват да притискат Ирак, налагайки му постоянни проверки от инспектори на ООН съгласно резолюция 1441. Заключението на инспекторите е, че Ирак е способен да развива програми за разработки на оръжия за масово унищожение. Като странен се посочва фактът, че Ирак претендира, че е унищожил запасите си от антракс и VX, но изрядният режим на Саддам някак си е изгубил документацията по процедурата. Напрежението нараства и през февруари 2003 г. САЩ и Великобритания се опитват да получат разрешение от ООН за инвазия в Ирак, но обявяват, че ще започнат инвазията независимо от липсата на нужната резолюция. Като основни причини за инвазията двете страни посочват липсата на ясни доказателства за унищожението на ядрените, биологичните и химичните оръжия на режима, политиката му на геноцид и подпомагането на терористични организации застрашаващи сигурността на САЩ. В крайна сметка САЩ, Великобритания и „Коалицията на желаещите” извършват интервенцията в Ирак. САЩ желаят бърза победа, каквато обещават и военните експерти. На 1-ви май 2003 Джордж У. Буш държи реч, в която обявява края на военните действия на фона на плакат с думите „Мисията изпълнена!”.
Днес е вече повече от очевидно, че мисията съвсем не е изпълнена. Всъщност, големият въпрос следва да бъде каква изобщо е и била мисията. Да, армията на режима на Саддам е победена, но днес имаме така наречената партизанска война. Да, Саддам е обесен и на власт е така нареченото демократично правителство, но размириците продължават. Да, изграждат се структури на системата за сигурност, като иракска полиция, но сблъсъци и жертви има всеки ден. Ежедневно продължават да загиват стотици хора, не само американски войници, но и хора от населението. Каква е тогава тази победа, която президентът Буш така гордо оповести преди 5 години? Да я наречем половин победа. Победа над редовната тогава Иракска армия. Победа над партизаните, така наречените терористи обаче, все още не е постигната.
Началото на войната в Ирак, нейното провеждане и моментното състояние създават усещането за едно начинание изпълнено с всякакъв род грешки – стратегически, политически, идеологически и др. САЩ и съюзниците им започват военната офанзива без необходимата резолюция от страна на ООН. По този начин войната в Ирак се оказва една нелегитимна, от гледна точка на международното право война, т.е. една окупация. Когато страната вече е поставена под американски контрол оръжията за масово унищожение така и не са намерени, те си остават ненамерени и до днес. Неспособността на САЩ да се справят с възникналата ситуация на партизанска война, на сблъсъци между различни религиозни течения и самоубийствени атентати показва, че американските стратези в никакъв случай не са преценели ситуацията правилно. Да, може би са се справили чудесно с воденето на класическите бойни действия, но американската армия в крайна сметка се изправя срещу едни структури действащи подмолно, на малки групи с непредвидимо поведение. Сблъсъците са предимно в населени места, дори по-точно в урбанизирана среда. Става очевидно, че американската армия не е добре обучена да води боеве в градски условия срещу малки силно мобилни групи. Американските войници не са добре запознати с местните нрави и обичаи, не говорят езика на местните хора и по този начин често допускат несъзнателни грешки, което влошава ситуацията и допринася за усещането у иракчаните, че се намират под окупация. Показателен бе и фактът, че голяма част от американските войници отиваха в Ирак като на екскурзия, което си пролича особено в първите дни на войната.
Всички тези грешки вкараха САЩ и техните съюзници в едно блато наречено Ирак, от което те вече трудно могат да се измъкнат и което някак странно напомня едно друго блато – Виетнам. За съжаление гледана от страни ситуацията създава впечатление за обърканост и спорадични действия от страна на САЩ и намалелите му вече съюзници. На моменти се стигна до идеи за разделяне на страната на зони, за разделяне на Багдад на зони с бетонни стени, за да се отделят враждуващите групи и да се установи по-твърд пропускателен контрол между тях. Естествено много анализатори сравниха това с Берлин след Втората Световна Война и американските военни бързо се осъзнаха. Вероятно по този начин биха изгубили и малкото подкрепа която имат от страна на цивилното население. В крайна сметка, макар неподготвени за настоящата ситуация съюзниците се опитват да се нагаждат към нея.
Очевидно е, че в перспектива САЩ не могат да се оттеглят от Ирак без там да е установен траен мир и така нареченото демократично управление. Безславно оттегляне като това от Виетнам ще им коства сериозно накърняване на имиджът им на световен полицай и блюстител на демокрацията, който така или иначе напоследък е твърде разклатен. За съжаление ситуацията не е лесно разрешима, не са взети предвид изключително тънки моменти нямащи нищо общо с воденето на бойни действия. Самата политика на САЩ за налагане на демокрация на общества където тя няма корени е крайно противоречива и по-скоро неефективна. Да не говорим, че САЩ няма как да се откажат и от вече станалият емблематичен иракски петрол. Като цяло възможностите пред САЩ са много и е трудно да се прогнозира по какъв начин ще се развият нещата. Дали съюзниците и новата иракска полиция ще се справят с екстремистите или обществото в САЩ и Великобритания най-после ще се измори от този конфликт и ще окажа натиск върху своите управници да се изтеглят безславно от Ирак е трудно да се каже. Трудно е да се каже и коя от двете ситуация ще е за доброто на Ирак – поставен под американска окупация или разкъсван от един вид гражданско-религиозна война.
И все пак възможности пред САЩ има. По-важен за нас е въпросът къде е България в тази заплетена ситуация. Какви са поуките и перспективите от нейното участие в коалицията на желаещите? За съжаление е известно, че България се втурна да става част от тази коалиция твърде прибързано. За пореден път българските политици побързаха да кажат прословутото „YES” без да договорят предварително изгодни позиции. Да, това което е останало от славната българска армия има нужда да придобие опит в международни мисии, но защо те да са в Близкият Изток, когато България има географски съвсем по-близки проблеми, буквално в задния си двор. Да, България участва в Ирак, но не е договорила изгодно участието на български фирми в следвоенното възстановяване на страната, а какво остава за неща като по-евтини доставки на петрол, например. За България войната в Ирак е загубена кауза от самото начало, независимо от изхода на конфликта, поради поредицата от грешки на българските управници. По оправните на масата на преговорите съюзници ще вземат по-голяма част от пая. Липсата от отстояване на позициите пред по-големите ни братя по оръжие е един добър урок, който българските политици забравят постоянно. Колкото до перспективите за Българи в Ирак, то те са мрачни. Да оставим на страна липсата на икономическа изгода, да оставим на страна, че намесата на България в Ирак в никакъв случай не повишава нейната сигурност и сигурността на Балканите, но освен всичко това в Ирак рискуват и жертват живота си млади български момчета и момичета и то очевидно без друга кауза, освен по-доброто заплащане. Абсурдното е, че освен всичко това, в крайна сметка България си изгражда негативен имидж пред по-голямата част от света, която все по-отчетливо не одобрява незаконната окупация на Ирак.
Гледни точки към войната в Ирак могат да се намерят много. Някак несъзнателно обаче разсъжденията се насочват главно към гледната точка на западния, на демократичния свят. Естествено той не е единен в своето мнение относно войната, но е единен в това, че демокрацията е най-добрата форма на управление известна до момента. Войната в Ирак в ислямските страни, особено в съседен Иран изглежда по съвсем различен начин. Тя е незаконна, тя е окупация, нахлуване в суверенната територия на една държава от банда жадни за петрол съюзници обединени под знамето на демокрацията, опитващи се да налагат чужди ценности и интереси. Настроенията са изцяло на страната на тези групи иракчани, които се съпротивляват, които се борят срещу един окупатор. За ислямските страни те не са терористи. Да, в доста западни страни вече се прокрадват същите настроения сред населението и това може би е добре, но западните страни не са застрашени от подобни интервенции на групи съюзници. Наблюдавайки ситуацията в Ирак и постоянното налагане на западни ценности, повечето ислямски страни вероятни си имат едно на ум, че те може да са следващите. Не е случайно тогава, че те подкрепят действията на иракските партизани, защото за тях е по-добре да спрат настъплението на запада преди то да се е пренесло върху собствената им територия.
Изобщо, войната в Ирак носи много поуки, главно от вида „как не трябва да се прави”. Как едно такова действие като интервенция в суверенна държава трябва най-малкото да е поне въз основа на международното право. Как когато се извършва намеса в страна с различен бит, култура и изобщо цивилизация, то това трябва да се има предвид. Как никога не бива да се подценяват съпротивителните сили дори на цивилното население. Как когато се взима участие в коалиция и изобщо каквито и да е международни съглашения и съюзи, основните интереси, основните цели трябва да се заложат и защитят на масата на преговорите, още преди образуването на самият съюз.
Що се отнася до перспективите в една война, до последиците от нея, то те са винаги едни и същи – изтощена икономика, унищожена инфраструктура, избито население, нисък жизнен стандарт и група страни герои, които възстановяват икономиката, подпомагат финансово, че дори и помагат във възстановяването на населението с помощта на присъствието на своите гарантиращи сигурността сили – до вчера по-скоро окупатори.
IV. Източници:
1. http://www.politolozi.com/
2. http://www.mediapool.bg/
3. http://www.rusbg.com/
4. http://www.mesbg.com/